На морето съм с децата. Синът ми на 7 г. намира стара монета на плажа, вълнува се, но няколко часа по-късно разбираме, че монетата е изгубена. След неуспешно търсене той се разстройва ужасно, направо е съкрушен. Прибираме се в къмпинга.
В този момент знам, че има нужда да се свържа с емоциите му и да присъствам за него, да бъда контейнер за тъгата, която изпитва.
Казвам му, че съжалявам, че тази монета е била важна за него. Че разбирам колко му е трудно да приеме загубата. И че когато се поставя на негово място, се свързвам с една голяма тъга.
През останалото време просто мълча и присъствам тихо, давайки пространство на емоцията му. Да, мога да кажа: „Всичко ще бъде наред“, но той има нужда да се свържа с него на друго ниво, отвъд разума, да се настроя към това, което изпитва в момента.
След като е минало известно време, го питам дали мога да го гушна. Той идва и се гушва в мен. Държа го. В първия момент тъгата му ме залива, но в следващия правя няколко дълбоки вдишвания и се усещам тук и сега, усещам тялото си и тази част от мен, която е на разположение за него, която знае, че всичко ще бъде наред. И просто го държа, давайки възможност на тъгата да се излее и на нервната му система да се успокои. Защото емоцията е в тялото.
Няколко минути по-късно синът ми, видимо успокоен, става от скута ми и се захваща с нещо свое.
Защо ви разказвам това? Защото по пътя в лекуването на собствената си травма научих колко е важно да създаваме безопасно пространство за децата си, в което те да се чувстват видени такива, каквито са, с всички свои емоции и нужди. Травмата възниква, когато липсва този контейнер за емоциите ни. Когато систематично получаваме посланието: „Успокой се, няма нужда да се разстройваш“ или „Това не е толкова важно“, „Бъди силен, голямо момче си“, „Момчетата не плачат“ и т.н.
Тогава започваме да се съмняваме в усещанията и потребностите си, отчуждаваме се от себе си, дисоциираме. Когато няма място за трудните емоции, спираме да чувстваме, и това е защитен механизъм, който е имал предназначението да осигури оцеляването ни в детска възраст, но продължава и в зрелия ни живот. Потискането на емоциите може да доведе до депресия, тревожност, гневни изблици, или да започнем да боледуваме.
Трудно да създаваме това безопасно пространство за емоциите на децата си, защото обикновено ни е трудно да приемам собствената си болка, страх, разочарование, гняв. Причината е, че те са били в повече за хората, които са се грижили за нас, и като деца сме се научили да ги потискаме и/или осъждаме като начин да се адаптираме към средата. Придобили сме нагласата на родителите си към себе си и често я пресъздаваме в отношенията с децата си.
Затова, като родители, е важно да работим със собствените си травми. За да можем да дадем на децата си състраданието и любовта, от които имат нужда, е нужно да можем да реагираме от тук и сега, от позицията на зрялото ни Аз, интегрирайки емоциите, които сме отхвърлили, защото са били твърде силни, за да ги чувстваме. Това ни дава възможност да бъдем искрено любопитни към емоционалния свят на децата си, да бъдем за тях устойчивото присъствие, което твърде вероятно не сме имали в детството си.
Усещането за безопасност не идва единствено от липсата на физическо или вербално насилие. Идва и от това да създадем за децата си условия, в които да се чувстват приети такива, каквито са, във всички свои състояния. Може не винаги да одобряваме, но има нужда да ги приемем. Това изгражда връзка на доверие и сигурност и им дава посланието, че светът е безопасно място.
