Състраданието не изключва поставянето на граници.
Мога да съм състрадателен, да разбирам какво стои зад поведението на даден човек, но ако този човек прескочи границата ми, като се държи неуважително или агресивно с мен, мога да кажа „Не“ или „Няма да позволя това“, без да проектирам гняв върху него. Това е здравата агресия, от която много често ни е страх, защото като деца не сме се чувствали в безопасност да се заявим. Били сме осъждани, унижавани или понякога физически наказвани за това. Затова много от нас предпочитат да избегнат конфронтацията, отколкото да бъдат отхвърлени. Това е бил механизъм за оцеляване.
Възможността да се заявим като възрастни е състрадание и любов към нас самите и вътрешното ни дете. Тя е източник на вътрешна сила.
Точно защото страхът да се заявим ни е служил за оцеляване, е много трудно да се разделим с този модел. И това също е възможност да бъдем състрадателни към тази много малка част от нас, която се е опасявала, че ако каже „Не“, застрашава отношението си с най-близките си хора и ще бъде наранена. Можем да я прегърнем, да постоим с нея и да чуем какво има да ни разкаже.
Функцията на всички адаптации в детството ни е била да ни предпазят от уязвимостта и болката. Парадоксът е, че продължавайки да се пазим от болката, ние всъщност страдаме още повече. Защото не можем да бъдем себе си, да обичаме себе си.
„Фундаменталната травма, която се е случила, не е в това, че не е имало любов или подкрепа. По-голямото нещастие е че в резултат на това сте загубили връзка със същността си.“ – А.Х.Алмаас
