Когато се страхуваме да се заявим, когато премълчаваме истината си – от какво се страхуваме всъщност? Че няма да ни харесат, ще ни изоставят, ще се отдръпнат, ще ядосаме някого, ще го нараним, ще изгубим отношението…
Всичко това е отзвук от детската ни травма. Детето в нас се страхува, че ще изгуби любовта на родителите си. Което за едно дете е равносилно на смърт – то не би оцеляло само. Истината е, че тази програма е толкова дълбоко вградена в нервната ни система, в клетъчната ни памет и в ума ни, че сме се научили да угаждаме на другите, да преглъщаме гнева си или да носим отговорност за емоционалното им състояние от страх да не ги изгубим.
Има и друго: зад страха живее убеждението: „Ако другият не ме харесва или ако си тръгне, това означава, че нещо не ми е наред, че не струвам.“ Свикнали сме да измерваме стойността си през отношението на другите, защото, когато родителите ни не са ни виждали в детството ни, сме имали две алтернативи: или родителите ми грешат, или наистина нещо не ми е наред. По-безопасно е да повярваме във второто. И това вярване е свързано с дълбоко чувство на срам.
Да се заявиш изисква смелост. Също и смелост да застанеш зад себе си и да поемеш отговорност за избора си. Защото, когато се отворим да бъдем уязвими, се отваряме и за възможността да бъдем наранени.
Страх ни е от болката, защото я гледаме през очите на детето, което сме били, а истината е, че дори и другият да не откликне или да си тръгне, ние имаме ресурс да оцелеем и дори да излекуваме наранената част от нас. Детето в нас.
Преди няколко седмици лекар ми изписа лекарство, към което имах силна реакция. Днес, след като вътрешно изрепетирах диалога в главата си няколко пъти и минах през състояния на страх и гняв, обясних, че беше неприятно за мен. Че съм загубила доверие. Усетих прилив на енергия. Усетих топлина в корема и в гърдите си. И малко тъга, защото избрах да приключа това отношение.
Напоследък, когато усетя гняв, оставям тази енергия да премине през мен. Понякога избирам да не действам. Друг път се заявявам. Това е автентичният гняв – енергия, която ни зарежда, дава ни сила. За разлика от потиснатия гняв или гневът от безсилие, когато крещим, който изпива от енергията ни.
Ще завърша с няколко думи за травмата на емоционалното неглижиране. Преди няколко дни сънувах сън, в който обяснявах на баща си за травмата ми от изоставяне, а той нищо не разбираше. Чувствах се фрустрирана, много исках да види болката ми, да поеме отговорност. Смятам, че пресъздаваме тази травма в голяма част от отношенията си. Когато родителите ни не са ни виждали, си привличаме партньор, който може да ни обича, но не ни вижда. Не е емоционално наличен. Не резонира с усещанията ни.
Всъщност партньор, който не е на разположение, отразява дълбоко вкорененото ни убеждение, че не сме достойни да бъдем обичани такива, каквито сме. Затова крием себе си по всевъзможни начини. Страдаме, ако не ни забележат. И в същото време вярваме, че ако ни видят, каквито сме, няма да ни харесат.
Факт е, че не всички ще ни харесат или обичат. Можем ли ние да харесваме детето в себе си? Можем ли да говорим вместо нея, когато тя се страхува да се изрази, за да не разочарова или изгуби родителите си?
Трудно е. Но вярвам, че всяка малка крачка си заслужава усилието. Както казва А.Х.Алмаас: „В крайна сметка твоят подарък към света е да бъдеш този, който си. Това е твоят дар и твоето осъществяване. След това можеш да упражняваш способностите си, получавайки удоволствие, радост и удовлетворение в живота си.“
