„Ако не сме били приети безусловно като деца, ние се тревожим за това какво хората мислят за нас, все едно съществуването ни зависи от това (което е било така, когато сме били малки).
Когато получаваме обратна връзка, част от нас я възприема като осъждение към нас като човешки същества.
Обикновено приписваме власт на човека, който ни дава обратна връзка, все едно той е нашата майка или баща. А той е просто човек, който ни дава обратна връзка.“
––
Изразходваме голяма част от енергията си в опит да отговорим на очаквания и да спечелим одобрението на околните, и това е адаптация от детството, която често възпроизвеждаме несъзнателно. Какво би било, ако се осмелим да покажем себе си такива, каквито сме?
Какво би било, ако разкрием истинската си същност без страх, че ще ни се присмеят, ще ни критикуват, ще ни осъдят?
Вероятно бихме били автентични – и свободни. Но да се отворим да бъдем автентични, уязвими означава и да се отворим да изпитаме болка. Коренът на думата уязвимост е язва, рана.
Отваряйки се да изпитаме болка, ние се отваряме и за това да изпитаме радост, да разширим капацитета си за чувстване.
„Тибетска книга за живота и смъртта“ казва следното: „Каквото и да правиш, не се затваряй болката. Приеми болката и остани уязвим. Колкото и да си отчаян, приеми болката си, каквато е, защото тя се опитва да ти даде много ценен подарък.“
В това е същността на терапията – да стоим с болезнените усещания, да им даваме пространство. Това е единственият начин да ги излекуваме. Те са в тялото и ни създават дискомфорт, защото като деца сме ги потиснали, защото не сме имали емоционален контейнер, който да ги съдържа.
Това е и ролята на терапевта – да бъде този емоционален контейнер за своя клиент. Което означава, че може да държи клиента заедно с болката му, да чувства с него, без да я попива.
Това пространство в терапията е трансформиращо. Лечението не идва от съветите или говоренето, а от емоционалния резонанс на терапевта с клиента, от умението на терапевта да заведе клиента при болката и да присъства там заедно с него.
Постепенно се научаваме да стоим с тези усещания и когато сме сами.
И в това е възможността да се самолекуваме.
