„Понятията спасяване и грижа за някого означават горе-долу това, с което обикновено ги свързваме. Ние спасяваме другите от техните отговорности. Поемаме грижата за техните задължения. Не след дълго започваме да ги мразим заради това, което самите ние сме направили за тях. Чувстваме се използвани и се самосъжаляваме. Именно такъв е моделът, триъгълникът [спасителят, преследвачът и жертвата].
Ние се превръщаме във спасители всеки път, когато поемаме отговорност за друго човешко същество – за неговите мисли, чувства, решения, поведение, израстване, добруване, проблеми и житейска съдба. Изброените действия са примери за спасяване или поемане на грижа за някого:
- Правим нещо, което всъщност не искаме да правим.
- Казваме “да”, когато бихме предпочели да откажем.
- Вършим нещо вместо някой друг, макар той да е в състояние и да е длъжен сам да го свърши.
- Грижим се за нуждите на околните, без да са ни молили и преди да сме се договорили за това.
- Когато ни помолят за помощ, вършим повече, отколкото предполага справедливото разпределение на задълженията.
- Постоянно даваме на другите повече, отколкото получаваме.
- “Оправяме” чувствата и настроенията на другите.
- Мислим вместо другите.
- Говорим от името на някого.
- Поемаме върху себе си последствията от поведението на другите.
- Решаваме проблемите на околните.
- Влагаме повече енергия и средства в някаква съвместна дейност, отколкото другият участник.
- Не си поискваме открито онова, което желаем, от което имаме нужда и към което се стремим.
Най-общо казано, действаме като спасители винаги, когато поемаме грижата за някой друг.
В случаите, когато спасяваме или полагаме грижа за определен човек, ние бихме могли да изпитаме едно или няколкото от следните чувства: притеснение и неудобство заради проблема, пред който другият е изправен, нетърпение и желание спешно да направим нещо по въпроса, съжаление, вина, усещане за собствената ни святост и извисеност, тревога, чувство на огромна отговорност за този човек или проблем, страх, усещане за натиск и принуда да направим нещо, слабо или силно нежелание да правим каквото и да било, чувство, че сме по-компетентни от човека, на когото “помагаме”, моментно негодувание от факта, че сме поставени в такова положение. Освен това ние често възприемаме човека, за когото се грижим, като безпомощен и неспособен да свърши това, което правим за него. Чувстваме, че той временно има нужда от нас.
Искам да отбележа, че тук не става въпрос за проявите на обич, добронамереност, състрадание и за истинската помощ – т.е. за ситуациите, в които някой съвсем основателно е потърсил нашата подкрепа, и ние, от наша страна, имаме желание да му помогнем. Именно в тези неща може да открием удовлетворението от живота, но не и в спасяването и полагането на грижи вместо някого.“
Мелъди Бийти, „Никога вече съзависим“
Моделите на спасяване и грижа в зрелите ни отношения са заложени в нас от рожденото ни семейство, когато като деца сме поели емоционалното обгрижване на някой от нашите родители, защото това е бил единственият начин да получим нещо от тях. Проблемът е, че когато застанем като родител за нашия родител, се обръща посоката на любовта, което води до дисбаланс в зрелия ни живот. Ако не сме били малки в рожденото си семейство, то пренасяме този дисбаланс и в зрелите си отношения, заставайки като дете или родител спрямо нашия партньор, а често и в двете роли – емоционално като нуждаещо се дете, енергийно като родител, изземвайки функциите на човека до нас и пренебрегвайки собствените си нужди. Това е съзависимост.
Ако желаете да изследвате какво движи отношенията ви, заповядайте в група със семейни констелации. Често гореописаните динамики остават под повърхността и дори само една сесия би могла да ги осветли и да ни придвижи до ново разбиране.
Любов, която изцелява – терапевтична група със семейни констелации
