Страх ни е от гнева. А той е нашата сила, умението ни да кажем „не“, да поставим граници. Това е здравословният, автентичен гняв.
Потискаме го, защото така сме били възпитани.
Едно бебе се ражда с умението да поставя здравословни граници. Малките деца изпадат в тантруми – ритат, удрят с крака, протестират. В този момент те заявяват своето „не“. Те са себе си.
По-късно обаче, когато това „не“ не е добре прието, ние го потискаме от страх, че ще бъдем наказани или ще загубим любовта на родителите си. И няма нищо погрешно в това. Това е било единственото възможно поведение, което да усвоим, за да сме част от нашето семейство. Страхът на едно дете, че гневът му застрашава отношенията с хората, от които зависи за своето оцеляване, го кара да жертва автентичността си. И това не е решение, което взимаме съзнателно. То е програма, която се кодира дълбоко в нервната ни система и в ума ни и се пренася и в зрелия ни живот.
Потискаме своето „не“, за да угодим на другия.
Преглъщаме го от страх да не го разочароваме, да не го нараним, да не застрашим отношението. Малкото дете в нас е изплашено, че няма да оцелее без това отношение.
Последствията са, че гневът се измества към нас самите или към по-слабите от нас и започва да се проявява като (само)нараняващи поведения, (само)осъждения, пасивна агресия или заболявания. Забраняваме си го, защото е бил осъждан в рожденото ни семейство, особено ако сме били свидетели на разрушителното му проявление – агресията. Но когато потиснем една емоция, тя не изчезва.
Лечението е в това, когато този гняв се надигне в нас, да си позволим да го чувстваме.
Когато е несъразмерен със ситуацията, която го провокира, той идва от детството и ако валидираме правото на детето в нас да се гневи заради всички несправедливи ситуации, които е преживяло, то се успокоява. Този гняв постепенно намалява, когато позволим на тялото си да го изрази в безопасна среда, например като удряме възглавници.
Когато е енергията на автентичния гняв, който ни помага да поставим граница, тя е зареждаща. От това място, ако се отворим да премине през тялото ни, обичайно можем да кажем „не“.
След това „не“ обичайно се появява чувство на вина и страх, че другият ще си тръгне и ще останем сами. Защото като деца сме получили това послание – наказват ме, оттеглят любовта си, значи нещо не ми е наред и не заслужавам любов. Усещането за срам и болезнена самота, когато поставим здравословна граница, е спомен от детството.
За едно дете е по-безопасно да повярва, че не струва, отколкото че хората, които са се грижили за него, не са били способни да откликнат на нуждите му.
Ако сега се отворим да чувстваме това, което ни е било непосилно болезнено като деца, включително срама и вината, включително и когато не успеем да се заявим, ние даваме ново послание на децата в нас. Че ги приемаме, каквито са. Какъв шанс би имало да се заяви едно дете на 3-4 години, ако е било в ситуация на конфликт между родителите и/или с доминиращ родител?
Това е състрадание.
Това е любовта към самите нас.
