Да си сам е екзистенциално състояние. Ние се раждаме сами, отделяйки се от тялото на майка ни, и умираме сами, когато душата напусне тялото ни.
Първоначално бебето е в симбиотична връзка с майка си и към 1.5-2 г. постепенно започва да се отделя от нея; прохождайки, започва да преживява себе си като отделно човешко същество.
Отделянето също е част от израстването, когато по-късно, в тийнейджърските години ние се разграничаваме емоционално от родителите си, намираме нова общност, по-голямо семейство. И в някакъв момент се отделяме и физически от тях, заживяваме самостоятелно, отваряме се към интимност, партньор.
И във връзките ни се случва повторението на фазите в отношението с майка ни – първоначално сме едно цяло с човека до нас, след това полека започва да настъпва индивидуацията, отделянето. И ако отделянето от майка ни не се е случило по добър начин, ще имаме трудност да запазим автономност в отношенията си, обикновено обгрижваме партньора си, спасяваме го, развиваме зависимост; или обратното – затворили сме се още в детството и сме отрекли нуждите си, не допускаме близост, защото активира спомена за болката от отхвърлянето от майка ни, т.е. ставаме анти-зависими.
В хода на жизнения ни цикъл една част от нас израства, завършва училище, започва работа, създава семейство. Това е зрялото ни аз.
Но друга част от нас остава малка, тя пази емоциите ни и ако е имало травматично събитие (често това е травмата на ранното привързване), ние оставаме подвластни на тази част и в настоящето реагираме от нея. Например когато се почувстваме изоставени, защото партньорът ни е предпочел да излезе с приятели, вместо да прекара време с нас. Това е травматична реакция – действаме от миналото, от мястото на нараненото дете и подсъзнателно искаме да „накажем“ партньора си, като се оттегляме в себе си или го обвиняваме. Пресъздаваме ситуация от нашето детство, когато сме се почувствали отхвърлени и която е останала запечатана в емоционалната ни памет. Тук и сега никой не ни изоставя. Но често изоставяме сами себе си. Когато се отчуждим от вътрешния си свят, интуицията, спонтаността си…Тогава преживяваме самотата, липсата, безпомощността на детето, често компенсирайки със заместители. Част от защитните ни механизми е желанието да контролираме другия, за да не чувстваме безсилието, което е било непосилно за нас като деца.
Връзките ни активират неудовлетворените нужди на вътрешното ни дете. И идва въпросът доколко съм готов да допусна друг човек до себе си и едновременно с това да остана свързан със себе си?
За мен, на първо място, връзката с нас самите означава да имаме връзка с емоциите и нуждите си. Да сме любопитни към вътрешните си преживявания, да имаме способността да се самонаблюдаваме, да допускаме трудните емоции – гняв, болка, тъга, вина, страх. Когато можем да присъстваме заедно с тях, без да се идентифицираме напълно, това е лечебно, това е белег за зрялост. И това може да се случи чрез терапия.
Moжем да допуснем друг човек дотолкова, доколкото допускаме себе си до вътрешното си пространство. Можем да бъдем уязвими в едно отношение дотолкова, доколкото преживяваме емоциите си по автентичен начин. Трудно е, защото, когато се отворим за уязвимостта, се отваряме и за възможността да бъдем наранени.
И обратно, можем да преживяваме себе си като автономна личност дотолкова, доколкото сме се отделили от нашата майка. Единението е било с нея. Оттам насетне би било нездравословно да търсим заместител в нашия партньор в дългосрочни отношения. В услуга на любовта е, ако можем да се погрижим за вътрешното си дете сами.
Умението да се отдаваме в любовта е свързано с умението да сме свързани автентично с нашите емоции, да носим отговорност за тях и да сме се отделили с благодарност от рожденото си семейство. От това пространство можем да създаваме хармонични отношения, приемайки другия като равен и различен.
