Ние се раждаме с нуждата да се свържем. Без нея няма да оцелеем, защото сме изцяло безпомощни. Природата го е замислила така.
После, нещо се случва с тази нужда. Когато плачем през нощта, когато се протягаме към майка си, а тя не ни взима на ръце, защото….Няма значение защо. Защото тя самата е изгубила връзката със себе си.
Когато плачем, а майка ни не ни взима, ние си казваме вътрешно: „Аз повече никога няма да се протягам. Това е много болезнено за мен“. И прибираме ръцете си. Затваряме се. Изолираме се. Непосрещнатата нужда се превръща в копнеж, а копнежът крие болка.
Това е коренът на самотата, която чувстваме в по-късните години. Зад тази самота има дълбока болка. И срам. Срамът е усещането, че не принадлежим, усещането за откъснатост, че има нещо дълбоко сбъркано с нас.
И по-късно, когато родителите ни не ни виждат, това отново активира раната ни, че не сме достатъчни, че нямаме стойност, че сме сами. Не става въпрос за това дали родителите ни обичат или не. Те ни обичат, но не разпознават копнежа ни за близост, за приемане, за свързване. И ние се откъсваме от себе си. И така травмата на невиждане се предава с всяко следващо поколение.
Какво се случва с този копнеж? Изтласкваме го в дълбините на подсъзнанието си заедно със срама.
Намираме утеха в електронните игри, алкохол или субстанции.
Във връзките си с хора, които не ни виждат, както не са ни виждали родителите ни. В постиженията.
В стремежа да се докажем, да заслужим.
Истината е, че опитите да избягаме от самотата ни носят още по-дълбоко усещане за несвързаност.
В Интернет сме сами. Във връзките си сме неразбрани и сами. В желанието си да получим одобрение от околните сме още по-сами.
И цялата ни култура поощрява това да не бъдем себе си.
Ако просто постоим със самотата, ако се вгледаме в себе си. Ще видим едно малко изплашено дете, което се протяга, а отсреща няма никой.
Ако ние сме родителят на това дете, можем ли да го чуем?
Можем ли да видим болката му?
Можем ли да го държим?
Можем ли да усетим копнежа му от любов?
То има нужда да бъде видяно и прието точно такова, каквото е.
То има нужда да повярва, че е безопасно да се протегне отново.
