Трудните деца носят огромен товар за семейната система, към която принадлежат, и точно затова имат нужда да бъдат обичани точно такива, каквито са.
Погледнато през призмата на семейните констелации, трудните деца обикновено изразяват напрежение или гняв, които са останали непреработени в системата. Всяко потиснато чувство преминава в следващо поколение, докато не се намери някой, който е готов да го изрази. Същото важи и за отхвърлен човек. Ако в системата има т.нар. „черна овца“, човек с лоша репутация, за когото не се говори, то винаги в следващо поколение някой ще представлява този човек. Защото колективната съвест иска всеки да получи мястото, което му се полага според правото му на принадлежност, а то е отвъд концепциите ни за морал.
От гледна точка на развитието, трудните поведения са вид адаптация. Детето идва на този свят със своята чиста същност, която има нуждата да се свърже. И ако има травматично събитие – например майката е била депресирана или стресирана, или по някаква причина емоционално неналична, тази връзка е възможно да се наруши още в утробата или в първите месеци след раждането. Това е травмата на ранното привързване. Трудни поведения могат да се развият и когато усещането за безопасност на детето е нарушено, например при злоупотреба в семейството или когато е имало родител с двойствени послания („Обичам те“ – „Махай се оттук“). Нервната система на тези деца е в състояние на постоянна активация, те имат трудност да освобождават насъбраната енергия, да се отпускат, да се връщат към състояние на хомеостаза.
Предизвикателството идва основно от приемането на трудните деца, каквито са. Това, което обикновено пречи, са ограниченията, с които родителите им идват от своите рождени семейства. В тези семейства обикновено е имало твърде много правила, осъждения към различията, желание да се „поправи“ детето, желание да се отговори на социалните очаквания („Ние не правим така“), липса на емоционална близост, твърде голям фокус в резултата, в постиженията.
Децата идват на този свят, за да научим определени уроци като родители. И когато ценностите, които носим от възпитанието в нашето рождено семейство, се срещнат с трудното поведение на собственото ни дете, когато има и допълнителен натиск от социалната среда, ние заставаме с идеята, че има нещо сбъркано с детето ни, че ние трябва да го „поправим“. Започваме да лекуваме симптомите, често с награди и наказания, с обуславяне, пренебрегвайки нуждата на детето, която стои отдолу.
То иска да бъде видяно и чуто.
Да се свърже.
И да има някой, който да го обича, без да се налага да заслужава тази любов.
За да се случи тази трансформация, на първо място е нужно ние самите като родители да пораснем. Да се отделим от модела на нашите родители, за да можем да изградим свой собствен начин на възпитание. Свързано е с това да поемем отговорност. Да приемем родителите си с заедно с ограниченията им.
Тогава вероятно ще можем да погледнем с малко повече любов и разбиране отвъд личността на собствените ни деца към светлината, която е същността им.
