В работата ми с хора често излиза темата за майката и вината, която изпитваме, когато се заявим или поставим граница в отношенията ни.
Това чувство на вина не е от зрелия ни живот. То принадлежи на миналото, на детето в нас. Защото е имало последствия, когато сме били деца и сме изразявали потребностите и желанията си – не са ни чували, присмивали са ни се, понякога са ни наказвали. Всичко това води до усещане за нестойност, срам и вина, до развиване на фалшив Аз. И (често) до изтласкан гняв.
Като деца сме били в подчинена ситуация и оцеляването ни е зависело от това да се харесаме и да спечелим одобрението на нашите родители. Като възрастни, вече не зависим от одобрението на родителите си, но много често поведенията ни се ръководят от несъзнаваните механизми за справяне, които сме усвоили в детството, за да се адаптираме към средата. Нещо повече – пренасяме тези модели в отношенията с партньорите ни, с околните, с нашите деца. И често сме неосъзнати за тях.
Когато става въпрос за нашата майка, дълбоко вкорененото ни чувство за вина, дълг и саможертва всъщност е онази част от нас, която е останала в нараняването. Тази част от нас копнее нашата майка да бъде различна, за да запълни липсите ни. Защото майка ни ни липсва. Защото не е била налична да ни даде това, от което най-силно се нуждае всяко дете – внимание, емоционална безопасност и безусловно приемане. Детето в нас вярва, че ако положи достатъчно усилия, родителите му най-сетно ще го забележат, и оттам идва желанието ни да се доказваме, да се харесаме, да ни валидират. Затова и влизаме във връзки с тайната надежда, че ще получим от партньора си всичко, което ни е липсвало като деца. И това обикновено води до фрустрация и дълбоко разочарование.
Има го и другия аспект на детето в нас, което се чувства отговорно за емоционалното добруване на своята майка и носи страха да не я отблъсне и разочарова, а често се нагърбва с непосилната задача да я спаси или направи щастлива.
И още един аспект – детето, което се гневи и остава в гнева, но когато този гняв не може да бъде насочен към източника, той се проявява като автоагресия или друг симптом. Гневът може да е легитимен, свързан с детските ни преживявания, но когато зациклим в него, започва да ни служи като извинение да не поемем отговорност за изборите в зрелия си живот. На повърхността може да изглежда, че сме се отделили от нашата майка, но оставаме обвързани с нея, защото гневът е много по-обвързващ от любовта.
Психичното ни порастване минава през няколко етапа – осъзнаването, че нашата майка няма да се промени и да запълни липсите ни; сбогуването с илюзията, че можем да я спасим; и чувството за вина от това, че се отделяме от нея. Ние се страхуваме от тази вина, защото се активира детският ни спомен, но ако отворим пространство за нея и ѝ благодарим, с времето тя започва да се лекува. Всъщност чувството за вина е барометър, че правим нещо добро за себе си. И за настоящото си семейство.
Защото да сме свободни за настоящето означава да сме се в мир с това, което е било, и отговорни, откликващи (от англ. response – отговор) на това, което предстои.
