Наскоро гледах отново филма “Луди години”. Главната героиня е 18-годишно момиче, Сузана (Уинона Райдър), което попада в психиатрична клиника след опит за самоубийство с диагноза гранично разстройство. Действието се развива в САЩ в края на 60-те години.
Филмът ме докосна дълбоко, защото се свързах с болката и самотата на главната героиня, които резонират и с моята лична история. Искам да разкажа повече за това защо самотата често е болезнена. Болезнена е заради непосрещнатите ни нужди от детството.
Едно дете се ражда с нуждата да се свърже, някой да се погрижи не само за физическите, а и за емоционалните му нужди – да го успокои, когато плаче, да го държи, да общува с него, да дава пространство за емоциите му. Когато в ранна възраст бебето е разделено от майка си, или бъде оставено да плаче продължително време, а в по-късен етап родителите системно не зачитат, пренебрегват или минимизират преживяванията на детето, това има дълготрайни последствия. Детето получава посланието, че не е достатъчно такова, каквото е, и се затваря емоционално. По-късно спира да споделя, защото инстинктивно усеща, че ще натовари родителя, ще бъде осъдено или отхвърлено, и това води до чувство на безпомощност и дълбок срам. Под срама стои болка, която детето потиска, защото нервната му система е твърде незряла, за да се справи с нея. То дисоциира (от англ. – dissociation – откъсване от чувството ни за Аз), замръзва, и това е първичната ни травма – изгубването на връзката с тялото ни, задушаването на емоциите и желанията ни.
Пример за емоционално неглижиране са посланията, които сме получили в детството, когато сме били тъжни или уплашени: “Това са глупости”, “Нищо ти няма”, “Стига си ревал(а)”, както и липсата на внимание и на топла любяща грижа. Често това са осъжденията, както и невъзможността на родителите ни да застанат на наша страна, когато сме имали нужда от защита, например ако е имало агресия в семейството. Не са малко случаите, в които от нас се е очаквало точно обратното – ние да се грижим за емоционалните нужди на нашите родители, което означава да потиснем нашите собствени нужди.
Ако усещаме, че нямаме емоционална подкрепа от най-близкото ни обкръжение, поставяме под съмнение собствената си стойност и това е едно от измеренията на самотата – чувството на срам, което е болезнено усещане за изолация, за непринадлежност. То започва в ранните ни детски години, а по-късно го пресъздаваме в тийнейджърството и зрелия си живот. Привличаме хора, които ни нараняват или не ни виждат, защото първичното отношение – с нашите родители, е било наранено и чувстваме, че е по наша вина. Истината е, че отговорността за това, което ни се е случило като деца, е изцяло на нашите родители. Но преживяването на детето е на изоставeност, болка и самота.
Познавам тази самота още от детските си години. Чувствах се самотна, растейки с баба ми и дядо ми в среда на домашно насилие, далеч от родителите и брат ми, които виждах няколко пъти в годината. Чувствах се самотна и тъжна, когато на 9 години дядо ми почина и се събрах да живея с рожденото си семейство, но майка ми беше в депресия и нямаше ресурс за мен, а баща ми отсъстваше емоционално. Преживях дълбока болка и усещане за изоставеност, когато бях на 23 години и баща ми се самоуби. Споделям го, защото вярвам, че това е преживяването на голяма част от нас. Болката от това да нямаш своите родители, физически или емоционално.
Всъщност това е преживяването и на главната героиня Сузана във филма – на откъснатост, непринадлежност, изолация, болка. Диагнозата ѝ е отговор на една бездушна, фалшива среда. Физически тя има своите родители, но никой от тях не е на разположение да вникне в нейния свят, да откликне на нуждите ѝ. Когато става свидетел на самоубийството на едно от момичетата от клиниката, тя споделя с главната сестра: “Знам какво е да искаш да умреш. Как боли, когато се усмихваш. Как се опитваш да се впишеш, но не можеш. Нараняваш се отвън в опит да убиеш нещото отвътре.”
“Нещото отвътре” е болката от това да не си видян, да не принадлежиш. Бягството от тази болка са защитите, които си изграждаме, когато не искаме да чувстваме, защото е твърде болезнено. Изолацията е една от тези несъзнавани психични защити.
Краят на тийнейджърството е време на отделяне от родителите ни и това е естествен етап от човешкото развитие. Самите думи – независимост, стъпвам си на краката, ставам самостоятелен предполагат някакво ниво на автономност, на това да останем повече сами. И това ни носи интегритет и вътрешно израстване.
Защо тогава самотата е толкова плашеща за много от нас? Дотолкова, че се съгласяваме да останем в незадоволителни връзки, да имаме безразборни връзки или дори да понасяме злоупотреба пред алтернативата да останем сами.
Защото първото ни отделяне, на около 2-годишна възраст, познато в психологията като индивидуация, не се е случило по здравословен начин. Значимите други са ни казвали как се чувстваме или трябва да се чувстваме, не са зачитали границите ни, личността ни, мнението ни. Не е имало пространство за нашите нужди и емоции – емоционалното неглижиране, за което споменах в началото. Като резултат, липсва устойчиво чувство за идентичност, за Аз. Затова в по-късния си живот търсим спасение във връзките си, в това да се слеем с другия. Неспособността да се отделим, да усетим себе си в една връзка или да прекратим отношения е признак на травма, свързана със състоянието ни на самота и безпомощност от детството. Споменът за тази безпомощност се активира в моментите, в които се изправяме пред самотата, и поражда усещане за тревожност в нас.
Как можем да се сприятелим със самотата?
На първо място, е нужно да си върнем връзката с емоциите и усещанията в тялото. Медитацията е един от инструментите, с които можем да си помогнем да развием повече осъзнатост за усещанията си. Тя ни позволява да чувстваме тази тревожност, но от позицията на “тук и сега”, където можем да наблюдаваме от една метапозиция, без да се идентифицираме с емоцията. Така, с малки стъпки, можем да започнем да се връщаме обратно към себе си, към същността си. Можем да започнем да толерираме известно количество самота.
Друг инструмент е психотерапията. Както казва д-р Габор Мате: “Първичната травма е отделянето (disconnection), лечението е повторното свързване (reconnection)”. Терапията ни помага да се свържем отново с отхвърлени части от себе си, които сме потиснали като защитна реакция срещу болката. Сега можем да започнем да преживяваме тези части отново, от ново място – с ресурсите, с които разполагаме, и с подкрепата на терапевтичното пространство. Крайната цел на всяка терапия е оцялостяване – коренът на дума изцеление (healing) е цял (whole), т.е. оздравяването включва възвръщане на усещането ни за цялостност.
Ще завърша с един цитат на Ървин Ялом от книгата му “Екзистенциална психотерапия”:
“Ние сме самотни кораби в тъмно море. Виждаме светлината на другите кораби – кораби, които не можем да достигнем, но чието присъствие и сходна ситуация ни дават утеха. Осъзнаваме крайната си самота и безпомощност. Ако обаче успеем да се измъкнем от нашата монада без прозорци, ще осъзнаем, че другите се изправят пред същия самотен ужас. Нашето чувство за изолация ще отстъпи на състраданието към другите и ние вече няма да сме толкова уплашени”
Връщайки се обратно към истинското си Аз, ние си възвръщаме умението да преживяваме емоциите си, както и да съпреживяваме тези на другите. Тогава можем да започнем да изграждаме автентични отношения, без да се вкопчваме в другия, водени от нашата липса.