Котката ми спира да се храни. Водя я на лекар, оказва се, че е болна от коронавирус и шансът да живее е много малък.
Тъжна съм. Отказвам да повярвам. Чувствам вина. Тревожна съм. Проверявам час по час дали е още жива. Приемам съдбата ѝ. И отново минавам през всички тези състояния, не задължително в тази последователност.
В крайна сметка си позволявам да скърбя. Позволявам и на децата ми да скърбят. Д-р Елизабет Кюблер-Рос говори за петте етапа на скръбта – отричане, преговаряне, гняв, депресия и приемане, през които минаваме, когато преживяваме загуба. Трудно ми е, защото активира раната ми от изоставяне и събужда познатото болезнено чувство на безпомощност и страх, когато родителите ми са ме оставили при баба ми и дядо ми в друг град на 1.5 г. Това е първичната ми загуба. Всички загуби след това – смъртта на баща ми, когато бях на 23 г, разделите във връзките ми, дори смяната на дом или училище, са ми носили същото усещане за самота и безнадежност. Което е травматична реакция.
Скърбенето ни помага да пуснем. Да пуснем означава да приемем, че има една по-голяма сила от нас, която движи живота, любовта, смъртта. И ние сме безсилни пред нея, защото не е в нашия контрол да влияем над тези събития. Трудно ни е, защото, когато сме били малки, безпомощни и уязвими, някой ни е наранил. Било е твърде болезнено. И за да не чувстваме повторно тази безпомощност, сме си изградили стратегии, чрез които да се предпазим от болката. Например развиваме илюзорно чувство за контрол, за да прикрием тревожността си, или искаме да спасим нашите родители, партньори, приятели, заставайки като по-големи от тях. Но тези стратегии ни носят още повече страдание, защото ни отдалечават от същността ни. Всъщност най-трудното е да признаем, че не е била наша отговорността за това, че са ни наранили като деца. Защото в нервната ни система, в мозъка ни се е запечатало посланието, че не заслужаваме да бъдем обичани. Или се страхуваме, че ще изгубим любовта на родителите си.
Когато изпитаме тази дълбока болка, когато приемем истината за нашето детство, когато оставим отговорността за детството на родителите ни и ги освободим от очакванията си да ни дадат повече от това, което сме получили, можем да пораснем. Порастването означава в един момент да приемем, че някой си е отишъл от живота ни и не е било в наши ръце да го задържим.
Смирението означава, че съм в съзвучие с по-голямата сила и мога да кажа „да“ на всичко, каквото е. Това е различно от примирение, защото в повечето житейски ситуации имаме избор. Ако някой прескочи границите ми, мога да кажа „не“. Ако чувствам, че страдам във връзката си, имам избор да си тръгна. По това се различавам от беззащитното дете, което не е можело да избира, защото е зависело от одобрението на родителите си.
Смирението носи сила. Силата идва от това, че мога да призная, че не е в мои ръце да променя миналото си, родителите си, партньора си, съдбата на друг човек. Това пространство е трансформиращо. Когато променя нагласата си, давам възможност на отношението ми със света да се промени. Буда казва: „С нашия ум ние създаваме света.“ Имаме избор какъв свят да създадем за себе си. Той просто отразява вътрешния ни свят.
