Можем да се приближим към партньор точно толкова, колкото можем да се приближим към нашата майка, приемайки я в сърцето си такава, каквато е.
И можем да се усетим като отделна личност в една връзка, със собствени нужди, емоции и граници дотолкова, доколкото сме се отделили здравословно от нашата майка, оттегляйки очакванията си и оставяйки грижата за нейното щастие на нея. Сега можем да получаваме от други източници в своя живот.
Да приемем не означава да я харесваме или да ѝ се подчиняваме, или да се грижим емоционално за нея. Означава да приемем, че ни е дала живота и след това – толкова, колкото ѝ е било възможно. Да я видим в контекста на нейната собствена история. Семейните констелации ни помагат за това.
Американският психотерапевт Ървин Ялом казва: “Зрялата любов произтича от собственото богатство, а не от бедността – от растежа, а не от нуждата. Човек не обича, защото има нужда другият да съществува, да е цял, да избяга от смазващата самота. Човек, който обича зряло, е задоволил тези потребности в други моменти, по други начини, от които не на последно място е била майчината любов, текла към него в ранните етапи от живота му. Миналото обичане следователно е източникът на сила; днешното обичане е резултат от тази сила.”
И ако ние усещаме липсата на майчина любов, сме изкушени да я изискваме от партньора си, често съвсем несъзнателно. Малкото дете в нас има нужда да получи утеха, внимание, грижа, сигурност, любов. Динамиката родител-дете, обаче, не е съзидателна в една дългосрочна партньорска връзка. И ако очакваме от нашия партньор да ни даде безусловната любов, която не сме получили като деца, в един момент се оказваме дълбоко разочаровани. Тръгваме си от връзката с надеждата следващия партньор да запълни дефицитите ни или трупаме негодувание, рационализирайки („Всички мъже/жени са такива“) и се затваряме емоционално.
Имаме и трети избор – да работим със себе си. Лекувайки едно движение, което е останало незавършено – движението на протягане към нашата майка, когато сме били много малки. Ако тя не е била там за нас, емоционално или физически, това създава една от най-дълбоките ни травми – травмата на ранното привързване.
Отваряйки се към нашата майка, можем да завършим това движение, да изхраним тази част от нас, която е останала заключена в болезненото преживяване и от която реагираме в партньорските си отношения, когато се чувстваме сами, неразбрани, неподкрепени, необичани.
Това лечение може да се случи в сесия със семейни констелации или чрез процеса Лекуване на вътрешното дете.
