Когато сме гневни, изплашени или тъжни, когато се чувстваме отхвърлени, изоставени, или усещаме отчаяние, самота, безнадеждност – ние СМЕ нашето вътрешно дете. Това са реални преживявания от детството ни, запечатани в несъзнаваното и в паметта на тялото, защото, в общия случай, за тях не е имало пространство. Родителят не е бил в състояние да подкрепи детето да изрази всички тези емоции.
Детето, което сме били, обичайно е трябвало да потисне естествените си импулсите и желанията си, за да принадлежи към семейството. Това е адаптация. Фалшивият аз, който е трябвало да развием, за да получим любов. Защото любовта е идвала с условие.
Потискането на чувствата ни води до самоотчуждение. В нас живее едно наранено дете, но ние се страхуваме да се свържем с него и да му дадем позволение да чувства това, което чувства, защото сме възприели нагласата на хората, които са се грижили за нас.
Ние ставаме нашите родители по отношение на собствените си чувства. Губим връзка със себе си, с нашата жизнена енергия, със спонтанността си. Видоизменяме се, за да се харесаме, да паснем, да получим одобрение или любов. Търсим заместители – храна, алкохол, вещества, видеоигри, връзки. Или се впускаме да спасяваме родители, партньори, приятели, защото това е била специалната мисия на детето в семейството. Отчаяно се нуждаем от някой или нещо да запълни липсите ни, защото е твърде болезнено да ги усещаме.
Адаптивните поведения са били важни за нашето оцеляване. В настоящето, обаче, те се превръщат в защити, които вече не ни служат добре, защото ни отдалечават от истинската ни същност.
Ето някои от поведенията в зрелия ни живот, които започват като механизми за справяне в детството:
- Самотата от детството често се проявява като затваряне в себе си, недоверие, недопускане на любов и интимност. Тези хора заявяват: „Мога да се справя сам“, „Нямам нужда от нищо“, защото е трябвало да станат самостоятелни от малки, грижейки се за нуждите на околните. Детските им нужди от сигурност, от емоционално свързване са останали непосрещнати. Възможно е да е имало и унижение. Оттам насетне всяко протягане в любовта или отваряне да получа събуждат болезненото усещане от детството. Нуждата често се замаскира чрез демостриране на анти-зависимо, „автономно“, понякога полигамно поведение.
- Непосрещнатите нужди от детството могат да доведат и до една често срещана адаптация при хората, които са били център в живота на своя родител – „майка/баща за всички“. Тези хора на повърхността изглеждат щедри, даващи, жертвоготовни, защото вярват, че това е единственият начин да спечелят любов. Под даването, обаче, стои липсата на детето и те започват да се негодуват, когато не получават реципрочно. Обменът се нарушава, защото във връзките обикновено изземват функциите на партньора, превръщайки се в родител. Също тези хора имат склонност да попадат в съзависими отношения, защото имат нужда да спасяват и се чувстват отговорни за чуждото щастие. Силно зависими са от одобрението на околните.
- Потиснат гняв – когато за гнева на детето няма пространство, той се проявява или като депресивно поведение (насочен навътре гняв), или в агресия. Развиват се адаптации и в тялото – тялото е или издължено и слабо, без заряд, сякаш човекът не може да вдиша докрай и гневът е дълбоко потънал, или в обратния случай има много напрежение в крайниците, сякаш човекът не може да издиша докрай.
Как можем да трансформираме нездравите модели?
- Като минем през личната си история, приемайки истината за нашето детство.
- Като изобличим негативните образи на родителите, които сме интернализирали. Това е единственият начин да се помирим с това, което се е случило.
- Като си позволим да преживеем в терапия трудните емоции от детството, които са запечатани в тялото и изтласкани в несъзнаваното ни. Това е начинът да се освободим от тяхното въздействие и да си върнем усещането за вътрешна стойност. В детството е коренът на болката ни, но там е и пълният ни капацитет ни за любов, за свързване, за естественост, за присъствие тук и сега. От това място можем да станем родител на нараненото си вътрешно дете, което е предпоставка да отворим пространство за повече радост и изобилие в живота си. Да застанем автентични за себе си, за партньорите си, за децата си.
Тук можете да прочетете повече за лекуване на вътрешното дете.
На изображението: „Любов“, Александър Милов
