Чувството ни за недостатъчност, за ниска себестойност има корени в детството. Свързано е с чувство за срам. Хората, които са се грижили за нас, критикувайки поведението ни, всъщност са критикували личността ни. Защото не са успявали да ги разграничат. Те самите са били възпитавани по този начин.
Засрамването се случва тогава, когато родителят системно дава послание на детето: “Ти си ужасен” или “Ти си лошо дете” вместо “Това, което направи, не беше ок.” Така детето израства с вярването: “Има нещо изначално сбъркано в мен”, свива се и се затваря в себе си. Това е травма на развитието.
Впоследствие ние порастваме, но част от нас остава това наранено и засрамено дете. И тази травма ни пречи да се свързваме с хората по автентичен начин, защото искаме да скрием кои сме всъщност. Защото детето в нас е изгубило доверие в стойността си, в това, че може да бъде прието и обичано такова, каквото е. Както казва Брене Браун: “Срамът е страхът да бъдеш видян.” Този страх е на детето, но ние продължаваме да реагираме от него в зрелия си живот. Изграждаме безброй защитни механизми, за да се предпазим от болката от разочарованието. Ставаме весели личности, които забавляват другите, или искаме да ги впечатляваме, да се чувстваме полезни, или се остойностяваме чрез постижения или придобивки…
Във всички тези стратегии как да се харесаме на околните губим връзка със своето истинско аз. И когато някой критикува наша постъпка, се връща познатото от детството ни преживяване на срам, на провал. Чувстваме го като отхвърляне на личността ни. Замръзваме или започваме да се отбраняваме. А истината е, че дори и някой да ни отхвърли, това няма нищо общо с нашата стойност.
Като всяко болезнено усещане, токсичният срам може да бъде излекуван, когато по малко започнем да го допускаме. Когато се самонаблюдаваме в тези моменти и присъстваме заедно с него. Когато го усетим в тялото и му дадем пространство. Той се проявява, защото като деца сме го потиснали, понеже е било твърде болезнено.
Можем ли ние сега, като възрастни, да прегърнем нараненото дете в нас и да се настроим към нуждите му?
Усещането за вътрешна стойност идва не през постиженията и това, което правим за другите, а от връзката със собствените ни нужди и емоции, с вътрешното ни дете.
